< HomePage | Снимки
   <- Дневника

Бънджи на Bloukrans

Четвъртък, 5 Февруари 2004
04:00

Събуждам се рано само след 3 часа сън, подготвям се бавно за тръгване. Самолета ми е чак в 7:40. Автобусчето на хотела ме откарва на летището, където си чакам полета за George. Качвам се на Boeing-737 и след час и половина кацаме. Духа много силен вятър и се притеснявам да не би днес да няма скокове.

Намираме се с екскурзоводката, която ще ме откара до Bloukrans. Веднага ме пита шеговито дали не съм се отказал. Ти луда ли си мааааа? :-) Успокоява ме, че едва ли точно днес няма да има скокове - Bloukrans е далече от George и времето там е различно.

Чакат ни повече от два часа път с кола до моста. Пътуваме. От едната страна е Индийския океан, а от другата - големи сладководни езера.

Стигаме до Knysa (произнася се Найса), един дълъг град, където спираме за да ми покажат лагуна, в която се влива океана. Има специални места, където можеш да седнеш и да се наслаждаваш на гледката. В момента е отлив и половината лагуна е само пясък. Около лагуната има обособени курортни селища. В някои от селищата къщите са целите бели (дори и покривите), в други са бели със зелени покриви. Питам за тях и ми отговарят, че има местен закон, който ги задължава да ги боядисват еднакви. Така се запазвал общият облик.

Минаваме през място на пътя където се плаща пътна такса. За пръв път виждам в ЮАР нещо подобно. По-късно ми обясняват, че това е нововъведение. До скоро пътищатата не са се плащали.

13:15

Bloukrans. Минаваме през моста, а още преди него ни е посрещнала табела, че скоро ще преминем през най-високия мост в света. Следваме указателните табели и се озоваме при няколко къщички. Тоалетна, място за сувенири и мястото, където слагат екипировката на желаещите да скачат. Хората тук сериозно се грижат за бизнеса си. Отивам да погледна моста от едно от местата определени за гледане. Доста е високо! Построен е над малка река, която се влива в Индийския океан. Самият океан се вижда не много далече в края на долината.

Записвам се за скока. Девойката, която ме записва пита екскурзоводката дали аз съм човека който е дошъл сам, единствено за да скочи на Bloukrans. Аз съм! :-) Тя казва, че обикновенно идват поне по двама, рядко сами и ме пита, сигурен ли съм.
- Ти как мислиш? - отговарям смеейки се!

Дава ми номер 14. Питам дали не е изпуснала номер 13? Поглежда ме странно, усмихва се и ми казва че преди малко са го дали. Е, нищо. Аз исках номер 13 но и 14 няма да откажа.

Отивам при пича, който слага сбруята и прави първи инструктаж. Пита ме дали съм скачал преди и ми обяснява елементарни неща. Аз му отговарям и слушам инструктажа. След мен слага екипировката на още 6 човека. Изчакваме да се върне предишната група и идва нашият ред.

Седем човека тръгваме към моста. Аз, двама американци, шотландец, финландец, ирландец и един африконер. Води ни дребен черен пич, който постоянно се бъзика с нас и се хили. Пита ни как се казваме от къде сме и ей такива неща. На мен ми вика Джорджи и ми дава nickname - Dragon Man, заради татуировката :-)

Още един инструктаж и тръгваме към мястото на скока. До там се стига като се върви в една клетка, която е закрепена с болтове за моста. Вървиш и гледаш под теб река Bloukrans. В един момент ми става много страшно, точно като миналият път, когато гледах отгоре на виадукта Бебреш (Витиня). Пристигаме в средата на моста, всичко е напълно оборудвано даже имат преносимо студио в което монтират филмите за всеки, който скача.

Надуват як drum'n'base и започват да подготвят първият пич за скока. Аз ще скачам последен, първи е финландеца, едно дребно момче с руса коса. Духа слаб вятър, разхождам се насам-натам, наслаждавам се на гледката към океана и дишам за да се успокоя. Пича скача. Аз обяснявам на другите да не си затварят очите, защото е по-готино и че най-страшното освен скока е докато висят надолу с главата и чакат да ги закачат и вдигнат горе. През това време финландеца са го вдигнали и идва ред на вторият от групата. Докато се усетя идва и моят ред.

14:10

Яд ме е, че не се сетих да платя за bridge trip на екскурзоводката за да може да ме снима с фотоапарата под моста и докато се подготвям. Ще имам само записа от камерата. Съвсем спокоен (или поне така изглеждам) сядам и чакам да ми вържат краката. През главата ми прехвърчат всякакви мисли, най-вече спомени от миналият път, когато скачах. Пулса ми е нормален или поне така го усещам.

Връзват ме и идва момента на скока. Подскачайки се добирам до ръба на моста. Двамата пичове, който отговарят за осигуровката ме питат дали съм ОК. Отговарям положително и казвам let's do it! Ооопс, леко забавяне за да се подготви човека с камерата, който ще снима самото падане. Пред мен точно над главата ми има камера, която ще снима лицето ми когато скоча. От гледката почва сериозно да ме хваща шубето. Сигурно се задейства инстинкта за самосъхранение, който почва да ми нашепва, че не съм нормален да стоя тук на този ръб и да ставам да се махам. Обаче няма време за уплах!
- Are you ready, man?
- I'm ready.
- Five, four, three, two, one (последните три ги казвам и аз, несъзнателно) .... bungyyyy!

СКАЧАМ !

Точно както миналият път. Имам чувството, че за момент съм в безтегловност. Стоя на едно място, скочил от моста и гледам право надолу в бездната под мен. Насила задържам очите си отворени. Искам да гледам! Желанието да ги затоворя е много силно но го преодолявам. В следащият момент, безтегловността свършва и празното пространство под мен сякаш ме всмуква. Ускорението е страхотно, в ушите ми шуми вятъра докато падам с над 150 км/ч. Не викам, просто се наслаждавам на ускорението. Падането е около шест секунди, шест секунди и половина (минават като миг). Усещам опъването на въжето и политам нагоре. В най-горната точка на около 30 метра от моста, почвам да викам BONSAAAAAAI!!! Едва ли някой ме чува. Пак започвам да падам надолу, после нагоре и така още няколко пъти. Постепенно движението спира и просто оставам да си вися като кебапче завързано на ластик, докато чакам от горе да слезе пича, който ще ми закачи въжето, с което ще ме издърат обратно на моста.

Гледам червената река под мен и си мисля как на Витиня е било по-страшно. Вярно там е по-ниско но пък нямаше психологическата помощ, която тук имаше.

/каква психологическа помощ бе, какви ги дрънкаш? (че на теб ти трябва то т'ва ясно...)/

Ей сега ще обясня за какво става въпрос.

На Витиня те качват на парапета на моста и се чувстваш абсолютно сам. Стоиш на ръба и от теб зависи дали ще го прекрачиш. Никой не ти вика, пет, четири, никой не ти е зад гърба. Усещането е много първично, сам срещу инстинкта ти за самосъхранение. Борбата със страха е жестока. Колкото повече стоиш горе на парапета, толкова по-страшно става. По-късно като размислих установих, че на Bloukrans не съм имал време да се уплаша сериозно. Нямаше голяма борба в мен. Пет, четири, три, две, едно, бънджиииии.... Не можеш да се откажеш, не можеш да се спреш. Разбирам ги защо го правят така, и не ги питах колко процента от хората се отказват, но предполагам, че процента е малък. За тях това е бизнес поне в отношението към хората, който скачат, не могат да си позволят хората да се отказват. Няма да останат доволни клиентите.

Нека да не бъда разбран погрешно - много ми хареса скока. Хареса ми, защото ми помогна да разбера какво точно ми харесва в бънджито. Точно това изправяне пред страха, преодоляването му и милисекундата, в която скачаш. Височината няма голямо значение. Ще скачам пак на Витиня, ще скачам и на други места, стига да бъда оставен сам със себе си на ръба, за да мога да се страхувам. Наречете ме луд! Такъв съм.

Слизат и ме закачат с въжето за ме качат на моста. Как беше, man? Екстра беше, ама и по-страшно съм виждал, отговарям аз. Ехеее, тука имаме смелчага, казва пича по радиостанцията и се смее докато ме качват нагоре.

Качвам се и ме отвързват. Кажи нещо за камерата, която те снима в момента.
- Екстра беше, очаквайте нови глупости в близко време :-)!

Махаме се от моста, на връщане всички са тихи. Мълчат си и си преживяват мислено това, което току що им се е случило (всички скачаха за пръв път освен мен). Излизаме от клетката, отиваме и ни махат сбруите. След това си взимаме грамотите, плащаме си филмите, купуваме си шапки и фланелки и всеки си тръгва кой от къде е. Май само аз съм малко разочарован, но пък едновременно с това съм и доволен (няма угодия на тоя свят и това си му е :)

Bloukrans River Bridge. Highest Commercial Bungy Jumping in the World. Certified by Guinnes World Records book. 216 meters. Operated by Face Adrenalin.

16:50

Връщаме се в George, не остана време за скок от някакъв друг мост. Там било по-ниско и се правел пандюл от единият край на моста до другият. За съжаление няма да ми стигне времето и ще изпусна самолета. May be next time!

Хващам си полета за Cape Town. Време е да се присъединя към групата, защото идва краят на екскурзията.

[ Коментари: 3 ]
Коментари

Чудесно те разбирам ,пич.
Аз скачах само в Клисура, от 75 метра, ма поне беше красиво..хехехе,лобното място.
Разликата с описаното от теб като преживяване е , че не ме беше страх нито преди , нито по време , нито след...Мдаа, уникално и само мое си, мдаа..И аз пак ще скачам...Има едни мнооо яки момчета Вертикален свят-те са бивши адреналинци, отделени.Мноооо свестни!Те организират.Сега , на 20 има скокове на Витиня, но сигурно знаеш.Аз заминавам на хижа , но..за кръвновдигащи глупости има време.
Ще има мноо яка екскурзия до пещера/забравих и нейма/, в която моите момчета скачат.Ще е от рода на два дни, красиви гледки, трудно достигане на целта по мостчета ала Индиана Джоунс и в пещерата-яки бънджита към ада.Тогава съм сигурнаааа!!!!!
Що се отнася до бънджешкото усещането .. ..близко ми стана като прочетох...."И по -страшно съм виждал".
Това , за страхуването ,дето го желаеш на ръба , преди....аз също го пожелах, но не страхуването ,каквото и да значи това, а усещането, мдаа, може би това е твоето страхуване, но моето е -сливане с красотата долу, със скалите , с водопадчето, със звуците..да стана едно със скока.Да изпитам и тествам всичко с всяка фибра на тялото ,съзнанието и подсъзнанието си.Да се усетя тръпкава!!!
Ма пичовете вероятно са си помислили, че ще се уплаша, защото не ме познават, и ми казаха Сега!!!Ма аз им казах-Не искам пък сега.Развалиха ми медитацията..И скочих...Първа от групата, надолу с главата/ за краката завързана../Като птичка, като статуята на Исус на Корковадо, отблъснах се и... мнооо перфектно си литнах/щот нали си има техника..държиш главата така, че да можеш да виждаш..е ,направих всичко както трябва и се накефих на видяното, но първото , което казах , когато се изкачих на моста беше -Явно съм за парашутизъм!!!това , което си написал за падането , пружинирането и усещането е доста сходно с твоето,разбира се , моето си е мое и не го заменям за нищо друго.Благото е в мен, както и всички пасиви , заплатени за него.Заслужава си ..всичко си заслужава..нали ни учи.
Хубавото на скокът ми бе, че за кой ли път, но за първи път в такава среда и момент разбрах, че мога да разчитам на себе си, там, долу ,сама и увиснала с главата надолу/щот в този клуб ти сама си се закачваш и трябва да не си паникьосан , за да улучиш каквото трябва/.
Пак ще скачам, от други височини/макар че усещането за височина е абстрактно-Витиня е 120м., но едва ли е кой знае колко различно, разликата е абстрактна.., но сама трябва да си го усетя , нали?Ние се меним, моментът се мени, психиката е настроена , но вечно се изненадва...а ние се наблюдаваме и се кефим,нали?Поне аз го правя.Ще сменям и летежът..може следващият път да съм завързана за гърба , ще видим.., макар че избрах с главата надолу ,защото ми казаха , че е най-екстремно.
Също е хубаво , че винаги мога пак да възстановя скока в главата си, със сърцето си..да го изживея пак, да полетя пак...
После се подреждат нещата, припомняш си вятъра в ушите...

Хареса ми какво си написал.Близък ми стана някак си..
Аз пиша в дир бг, в клуб 20-30 и никът ми е Дракула.
Беше ми приятно.Чал.

Написа Мая.... на 18-Jun-2004 11:42


И аз съм скачал само веднъж, но от Аспарухов мост във Варна. При основателите на клуб "Адреналин". Все пак става въпрос за живота ми и предпочитам да се доверя на хора с 12-годишен опит в скоковете, а не на някакви бивши алпинисти, които се занимават с това от 2-3 години.

Написа Петър (www) на 30-Mar-2006 17:50


Съгласна съм, че най - ценния момент при бънджито е сам да направиш крачката. Когато аз скачах преди мен двама души се отказаха. Вързаха ги, качиха се на парапета и дотам...Нямаше да си го простя ако не бях скочила. Когато бях там горе тръпнеща от вълнение да изпитам полета надолу изпитах такава свобода и радост, че никой в този момент не можеше да ме спре да полетя надолу :)
Скачах от Аспаруховия мост, сега копнея за Витиня.
За всички бънджи маниаци ето графика за бънджи скокове тази година - http://www.bungy.bg/

Написа Limitless на 05-Apr-2006 17:16